Умирам бавно, като сълза изтичам, раждам се роса...
 
Touch me slowlyTouch me slowly  ИндексИндекс  GalleryGallery  CalendarCalendar  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  ТърсенеТърсене  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  

Share | 
 

 Лорд Боримир

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Боримир
лорд Протектор
лорд Протектор
avatar

Male Вишневи листенца : 0
Пеперудени целувки : 27
Довя ме вятърът тук на: : 26.07.2009
Имах какво да кажа -пъти : 22

ПисанеЗаглавие: Лорд Боримир   Чет Юли 30, 2009 3:17 am

Притчи

На еврейски думата “притча” произлиза от дума, която означава “управлявам, владея”. В притчите откриваме дълбоки съвети за това как да управляваме живота си.

Притчата е кратко, синтезирано изречение, което ни дава някаква морална истина. Книгата Притчи е сборник от такива мъдри твърдения.

Основни теми: Мъдрост, взаимоотношения, говорене, работа, успех.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Боримир
лорд Протектор
лорд Протектор
avatar

Male Вишневи листенца : 0
Пеперудени целувки : 27
Довя ме вятърът тук на: : 26.07.2009
Имах какво да кажа -пъти : 22

ПисанеЗаглавие: Re: Лорд Боримир   Чет Юли 30, 2009 3:20 am

Едно гърне жълтици

Имало едно време двама старци. Бабичката била много приказлива — каквато новина чуела, разнасяла я по цялото село.
Веднъж старецът, който бил ратай на един богат човек, отишъл в гората за дърва. Като вървял, ненадейно под едно старо дърво кракът му потънал в някаква дупка.
— Я! — рекъл старецът. — Тука трябва да има нещо.
Навел се, надникнал в дупката и що да види: гърне, догоре пълно с жълтици.
— Това се казва късмет! Само че как да го занеса в къщи? Моята приказлива жена ще раздрънка навсякъде, че съм намерил злато. Ако се научи господарят — зле ще си изпатя.
И като размислил, старецът заровил гърнето пак в същата дупка и се върнал в къщи. На другия ден сутринта той отишъл в близкия град, купил една торба кравайчета, една щука и един заек, върнал се в гората и окачил всичките кравайчета по клоните на дърветата.

Щуката провесил под стария дъб, а заека отнесъл край реката, омотал го в мрежата, с която ловял риба, и го скрил в крайбрежния храсталак.
След това отишъл при своята бабичка и рекъл:
— Хей, бабо, голямо нещо напипах! Само че не смея да ти кажа, защото ще разкажеш на цялото село.
— Дядо, ти ме оскърбяваш. Давам ти дума, че никому нищичко няма да кажа.
— Щом като е тъй — ще ти кажа. Намерих в гората едно гърне, пълно с жълтици.
— Ах, милият дядо! По-скоро да вървим в гората за гърнето!
— Само внимавай, никому да не си казала дума, защото зле ще си изпатим!
— Не бой се! Отсега нататък устата ми ще бъде заключена.
Отишли двамата старци в гората. Най-напред бабата съзряла кравайчетата и зинала учудена:
— Дядо, гледай! Кравайчета висят по клоните на дърветата!
— Няма нищо чудно — рекъл спокойно старецът, — снощи от небето паднаха един милион кравайчета.
Бабичката млъкнала. Продължили пътя си. Стигнали стария дъб. Като видяла окачената щука, бабичката щяла да припадне от учудване.
— Дядо, дядо, погледни нагоре! Дървото родило щука!
— Тъй ли? — рекъл старецът. — Я, чакай да я откъсна.
Довечера ще си я опечем!
И като прибрал щуката, той продължил пътя си. Бабичката вървяла подире му. Стигнали реката.
Старецът казал:
— Сега ще видя дали се е хванало нещо в мрежата!
Мушнал се в храсталака и изкарал заека.
— Гледай какъв заек извадих от реката!
— Такова чудо за първи път виждам — заек да плува във вода! — извикала бабичката.
— Чудесен заек! — вдигнал го нагоре старецът. — Ще го задушим!
След това старците отишли на онова място, където била дупката, извадили гърнето с жълтиците и си тръгнали.
Било вече мръкнало. Стадата се връщали от паша. Кравите мучели.
— Чуваш ли, дядо, как мучат кравите?
— Какви ти крави! Това са дяволите!
— Ами къде отиват?
— Да дерат кожата на господаря!
Прибрали се старците у дома си и заживели нашироко.
Бабичката пилеела парите с две шепи. Всеки ден гости канела, напълнила къщата с непотребни дрехи.
Старецът търпял, търпял, най-сетне кротко я посъветвал да не пилее парите за непотребни вещи. Бабичката кипнала:
— Ти искаш да заграбиш всичките жълтици! — викнала тя. — Само тая работа няма да я бъде! Ще се оплача на господаря!
И като отишла при господаря, тя му разказала за намереното гърне и го помолила да раздели жълтиците по равно.
Господарят скочил и се запътил към стареца.
— Ах, ти, разбойнико! — викнал той. — Намерил си пари в моята гора и не си ми казал! По-скоро давай златото.
— Моля ти се, господарю, аз нищо не зная. Никакво гърне не съм намирал.
— Лъже — обадила се бабичката.
— Слушай, веднага дай парите или зле ще си изпатиш! — извикал господарят.
— Отде да ги взема! Господарю, аз те моля да разпиташ бабичката ми, кога и къде съм намерил парите, за които тя разправя.
— Разкажи, бабо, къде и по кое време намерихте гърнето? — обърнал се господарят към бабичката.
— Ще разкажа — почнала бабичката. — Вървяхме през гората по онова време, когато от небето паднаха един милион кравайчета.
— Бабо, ела на себе си, приказваш глупости — прекъснал я господарят.
— Не, господарю! — продължила бабичката. — Най-напред стигнахме до дървото, което беше родило една щука.
— Чуваш ли я, господарю! Тази жена е съвсем без ум! — Да имаш да вземаш! — разсърдила се бабичката. — След това ние, господарю, отидохме на реката и измъкнахме с мрежата един заек от водата.
— Стой, бабо! Къде се е чуло и видяло такова нещо!
— Нали ти казах, господарю, моята жена се е побъркала.
— Ти да мълчиш! — викнала бабичката. — Подир туй отидохме на мястото, където беше имането, и измъкнахме гърнето. Тръгнахме си.
— Кога се случи всичко това? — попитал господарят.
— То беше тъкмо по онова време, когато дяволите деряха твоята кожа!
— Как? — изревал господарят. — Тая жена трябва да иде в лудницата!
И като махнал с ръка, господарят си отишъл.

А хитрият старец си прибрал жълтиците на скрито място и заживял честито.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Боримир
лорд Протектор
лорд Протектор
avatar

Male Вишневи листенца : 0
Пеперудени целувки : 27
Довя ме вятърът тук на: : 26.07.2009
Имах какво да кажа -пъти : 22

ПисанеЗаглавие: Re: Лорд Боримир   Пет Авг 07, 2009 6:18 am

-Прекрачваш ти прага по-черна от нощ,
и оставяш следа от дълбок, стръвен нож...

-По кожата - тънка струйка в кармин
рисува пътечка... накъде да вървим?


-По буйни ливади с босилек и глог
или през площади на владетел жесток
теб ще последвам в зелени води
и в пясък пустинен щом викаш ме ти!


-Гласът ми е вой на вълчица в нощта,
също и шепот на жива, бистра вода.
Дали съм лъжлива или пък не съм
не искаш да знаеш ни наяве, ни в сън.


-Ти сън си наяве и леден разкош
аз вятър студен и в ръцете ти нож.
Не питам, не искам да знам ни лъжата,
недей ми разказва дори за душата!


-Дори да поискаш, аз пак ще мълча.
Гласът ми -лавина, душата - сърна,
която ти бяга, недей я плаши.
От думи неискрени най-силно боли.


-Боли ли- така ли?, защото сама
прекрачваш ковани железни врата,
рояла остави в прах да кърви
и тръгваш по тъмни пътеки в зори.


-Роялът ще свири самичък в нощта.
Ти недей, не вини ме.Аз не съм ти жена.
Ще скитам самичка по чужди земи,
но пак ще се върна, моя тайна си ти.



Гентиана & Боримир
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Боримир
лорд Протектор
лорд Протектор
avatar

Male Вишневи листенца : 0
Пеперудени целувки : 27
Довя ме вятърът тук на: : 26.07.2009
Имах какво да кажа -пъти : 22

ПисанеЗаглавие: Re: Лорд Боримир   Пет Авг 07, 2009 6:21 am


Петър Добрев "По пътя на небесната сърна"



В старите летописи се разказва, че българските царе край Волга много обичали мъдрите изречения и сложните гатанки. Когато царят канел своите велможи на пир, той обичал да задава на гостите си трудни въпроси и много се радвал, ако не могат да му отговорят.
Веднъж царят вдигнал в двореца си голям пир, на който имало не само българи, а и чужденци. И точно когато донесли пред него печеното месо и всички чакали да им го раздаде като на свои хранени хора, той изведнъж казал: „Почакайте още малко! Най-голямото парче от печеното ще дам на оня, който ми отгатне една съвсем малка гатанка. "Умълчали се царедворците, защото знаели, че малките гатанки на царя не били никак лесни. А той ги запитал: „Кажете ми, кое е онова животно, което сутрин ходи на четири крака, през деня - на два, а вечер - на три крака." Дълго мислили и велможите, и чужденците, но никой не можал да отговори. А отговорът бил много прост - това необикновено животно е човекът. Сутрин - в утрото на своя живот - той пълзи по земята и ходи на четири крака. На обед - в зенита на своя живот - върви уверено на два крака. А вечер - в залеза на своя живот - добавя към двата си крака и бастуна, и затова тогава върви на три крака.
Друг път царят задал следната гатанка: коя къща има две бели врати и една черна. Дълго мислили царедворците и пак никой не можал да отговори. А отговорът пак бил прост. Тази къща е животът, защото животът на човека минава точно през три големи врати. Първата врата, е неговото раждане и това е бялата врата, най-светлата в неговия живот. Втората врата, през която минава човек, е сватбата и тя също е бяла. А третата и последна врата е вратата на смъртта - тя е черна.
Имало и други гатанки, които задавал царят на волжките българи. Но веднъж станало така, че точно на едно голямо празненство го сполетяла тежка мъка. В залата влязъл с наведена глава прашен конник и му казал, че в далечна Хазария умряла дъщеря му Зора, която тамошният цар - хаганът - похитил заради нейната красота.
Страшна мъка обзела царя и той не можел нито да яде, нито да спи дни наред. „Кажете - рекъл той на своите велможи, - щеше ли моята дъщеря да умре, ако оня злодей не беше видял, че е хубаво и лично момиче? И справедливо ли е красотата на човека да му носи смърт, както стана с моята дъщеря? Кажете ми, справедливо ли е това?"
„Успокой се, царю!" - говорели разтревожените велможи. „Не, отговорете ми!" - казал царят. - Справедливо ли е красотата да носи гибел! Какво ще кажете вие, които уж владеете цялата мъдрост на света. Искам от вас още утре да дойдете при мен и да ми отговорите на този Въпрос. Ако не - ще ви прогоня от двореца."
Угрижени излезли от залата царедворците, но в уречения час всички се върнали при царя.
„Е, намерихте ли отговор на моята мъка? Ако сте намерили бързо казвайте, какво да напиша на гроба на моята дъщеря, на която красотата донесе смърт, а разумът - страдание. Не може светът да е толкова лошо направен, че да няма отговор на този въпрос."
Дълго мълчали царедворците и точно когато тишината започнала да тежи като олово и царят скочил от трона си, за да ги прогони, пред него бавно се изправил най-старият мъдрец и казал:
„Царю, аз зная какво трябва да напишеш на гроба на дъщеря си. Напиши: Смъртта е врата, през която всички ще минат - и красивите, и грозните, и бедните, и богатите. Но от красивия ще остане красив спомен на света, а другият няма и това да остави."
Дълго мълчал и мислил царят. А после изведнъж се изправил и рекъл: „Благодаря ти, човече! Ти каза най-голямата мъдрост на света. Смъртта наистина е врата, през която всички ще минат. Но красивият ще остави красив спомен. А разумният ще помага на хората дори и от гроба. Затова нека знаем това и няма да сме живели напразно на света."
И до днес във волжките земи стои един голям камък, на който са записани думите, които казал оня неизвестен мъдрец.
Хиляда години са минали оттогава и хиляда мъдреци са минали през вратата на смъртта. Но думите на оня мъдрец се повтарят и досега, а това показва, че мъдрата мисъл е по-силна и от смъртта. Тя побеждава дори хилядолетията.



Последната промяна е направена от Боримир на Пет Авг 07, 2009 6:27 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Боримир
лорд Протектор
лорд Протектор
avatar

Male Вишневи листенца : 0
Пеперудени целувки : 27
Довя ме вятърът тук на: : 26.07.2009
Имах какво да кажа -пъти : 22

ПисанеЗаглавие: Re: Лорд Боримир   Пет Авг 07, 2009 6:23 am

Ледът е тънък, а небето мръсно сиво.
Замръзват пръстите ми.Горък вълчи вой.
Навярно някого далече там убиват.
В такава нощ сърцето търси миг покой.

Вятърът в тополата се свря,
а духът отсечен в стенание се слива.
Теб- в среднощен порив не видя.
На гръдта ми пари брошката ти сива.

Косата си привързвам с шнурче тънко,
как дразнят тез къдрици -хаос жив.
Отекват стъпките ти-рязко, строго, звънко
и ето те пред мен- висок, красив.


Докосване в изгрева на мрака,
ухание на пръст и кръв- погубена жена.
Защо не питам, кой ли ще те чака,
ще те стопя, после ще те пия, като есенна слана.


По устните ти рана ще съм разкървена
и в гърлото ти като плесен ще горча,
а все ще бъдеш много жаден ти за мене
и ще се давиш лаком в моята коса.


А с воя вълчи моят глас ще се извие,
леден къс от грях извайвам сам
и виното с отровата ще се размие,
сърцето ми изтръгни сама оттам.

Сърцето ти е чашата кристална,
в която ще се влея-луд кармин,
за да я вземе и да пие нощ печална
и да се рони в нея цвят на див жасмин.


Нежен и неверен, прокълнат, леден цвят,
с ухание на сняг в студена, снежна зима
И не кристал- а сив бокал със сок от мак
с теб перченца лед в него ще разбия...


Гентиана и Боримир
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Боримир
лорд Протектор
лорд Протектор
avatar

Male Вишневи листенца : 0
Пеперудени целувки : 27
Довя ме вятърът тук на: : 26.07.2009
Имах какво да кажа -пъти : 22

ПисанеЗаглавие: Re: Лорд Боримир   Съб Сеп 12, 2009 10:00 pm

Разкази от Хорхе Букай - книги - Нека ти разкажа и Приказки за размисъл
Писателят определя книгата си като сборник с “приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни”


Окования слон

-Не мога–казах му. -Не мога!
-Сигурен ли си?- попита ме той.
-Да, толкова бих искал да седна с нея и да й кажа какво чувствам… Но знам, ,че не мога.
Дебелия седна като Буда в едно от ужасните сини кресла в кабинета си. Усмихна се, погледна ме в очите и снижавайки глас, както винаги, когато искаше да го слушат внимателно, ми каза:
-Нека ти разкажа…..
И без да чака отговор, започна да разказава.

Когато бях малък бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона ,който беше любимото ми животно и на другите деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демострираше невроятното си тегло, ръста и силата си …. Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше завързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига.

А колът беше само парченце дърво забито едва няколко сантиментра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло лесно да се освободи от кола и да избяга.

Тук явно има някаква загадка.Какво го спира тогава? Защо не бяга?
Когато бях на шест–седем години още вярвах, ,че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някои от тях ми обясни, че слонът не бягал защото бил дресиран.

Тогава зададох съвсем ясно въпроса :“Щом е дресиран, защо го оковават ?„.
Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещнах други хора, които си бяха задавали този въпрос.

Преди години разбрах, че за щастие се е намерило достатъчно умен човек, който е открил отговора:

Слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък.

Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.
Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело, на следващия и на по-следващия също….. Докато един ден, един ужасен за него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участа си.
Огромния силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може.
Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги.
Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.
Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си….

–Така е, Демиан. Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата.

Живеем с мисълта, че “не можем” да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели.
Така ставаме като слона и си набиваме в главата : “Не мога, не мога и никога няма да мога.”
Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили, и за това никога повече не се опитваме да се освободим от кола.
Понякога, като усетим оковите и веригите задрънчават, поглеждаме под око колчето и си мислим: “Не мога и никога няма да мога”.

Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:
-Това става и с теб, Деми. Живееш, обвързан със спомена за един Демиан, който не е успял и който вече не съществува.
Единствения начин да разбереш дали можеш да постигнеш нещо, е да опиташ пак, влагайки цялата си душа….
Цялата си душа!

„Спомням си деня, в който му казах, че се чувствам много зависим. Споделих колко се дразня и в същото време не мога без това, което ми дава на всеки сеанс. Имах чувството, че заради възхищението и обичта, които изпитвах към него, бях станал прекалено зависим от неговия поглед за нещата и се бях пристрастил твърде много към терапията...."

ИСКАМ ДА МЕ ИЗСЛУШВАШ,БЕЗ ДА МЕ СЪДИШ.

ИСКАМ ДА МИ ВЯРВАШ,БЕЗ ДА ИЗИСКВАШ.

ИСКАМ ПОМОЩТА ТИ,НО НЕ И ДА РЕШАВАШ ВМЕСТО МЕН.

ИСКАМ ГРИЖИТЕ ТИ,НО НЕ И ДА МЕ ОБЕЗЛИЧАВАШ.

ИСКАМ ДА МЕ ГЛЕДАШ,БЕЗ ДА ПРОЕКТИРАШ ТВОИТЕ НЕЩА У МЕН.

ИСКАМ ДА МЕ ПОДКРЕПЯШ,БЕЗ ДА СЕ НАГЪРБВАШ С МЕН.

ИСКАМ ДА МЕ ЗАЩИТАВАШ БЕЗ ЛЪЖИ.

ИСКАМ ДА СИ БЛИЗО,БЕЗ ДА МЕ ЗАВЗЕМАШ.

ИСКАМ ДА ПОЗНАВАШ МОИТЕ ЧЕРТИ,КОИТО НАЙ- СИЛНО ТЕ ОТВРАЩАВАТ.

ИСКАМ ДА ГИ ПРИЕМЕШ,БЕЗ ДА СЕ ОПИТВАШ ДА ГИ ПРОМЕНИШ.

ИСКАМ ДА ЗНАЕШ….ЧЕ ДНЕС МОЖЕШ ДА РАЗЧИТАШ НА МЕН…

БЕЗУСЛОВНО
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Лорд Боримир   

Върнете се в началото Go down
 
Лорд Боримир
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Утринна росА :: Соната за нежни души :: Написано с перо от ангел-
Идете на: