Пътят към нереалния Вълшебен Свят

Във време на безредици живееше едно момиченце от малко градче в една малка, но добре развита (в лош аспект) страна.
Целият свят я заобикаляше със своята еднообразност от най-различни многообразия. Естествено минусите преобладаваха над плюсовете и този неоспорим факт отчайваше горкото дете.
Момиченцето се бе научило от малко да бяга от света, криейки се зад стените на своята непроницаема крепост. Там то се затваряше и плачеше, защото ако речеше да отвори вратичката към душата си, се появяваха чудовищни същества, които се забиваха в нея като непоносими кърлежи и започваха да изсмукват душата й. Ето защо на детето му беше добре да бъде само, изолирано от жестокия свят.
Веднъж, когато момиченцето вече бе станало девойка, която все още беше отвратена от грозния свят... навън валеше, валеше пороен дъжд. Все едно всичката вода на света бе решена да се излее и да удави неблагодарните хора.
Тогава младата девойка гледаше през своя чист прозорец поройния дъжд и когато видеше светкавица, която да раздира небето, а след това, когато чуваше ужасяващ гръм, все едно сърцето й се разбиваше на хиляди малки парченца...
Тя бе много уплашена в този момент, отново бе останала сама, а дъждът не спираше... все едно бе образуван от хилядите сълзи пролети от нея през годините.
Опита се да си представи света по-различен, започна да мечтае за прекрасни неща, които озаряваха душата й...
Изведнъж въображението й я пренесе, телепортира я в един напълно нов свят.
Изправи се пред една огромна порта, която я караше да се чувства нисша и недостойна . Нечий глас и прошепна да отвори величествените врати, които се извисяваха толкова нависоко, че не се виждаше краят им... бяха скрити в облаците.
Когато се опита да ги отвори, тя си мислеше, че те не биха се разтворили точно за нея, но ето, че щом ги докосна, не мигом се отвориха.
Пред нея се простираше един дълъг път, може би безкраен... От далечината му проблесна такава светлина, че девойката заслепена неусетно тръгна по него...