Пролята кръв

(Историята на забравения войн)


Не беше една, бяха хиляди битки,
за слава и чест, за земя, за пари.
Управници кичеха с лаврови китки,
докато бършехме пот и сълзи.

Паднаха в бой много силни мъже,
и много силни жени ги последваха.
Старец, дете – всеки врат на въже,
без почит в пръстта ни погребваха.

Вόйни до гроб отреди ни съдбата,
и го приехме със храбри сърца.
Дълго поихме с кръвта си тревата,
дето расте днес над наш’те тела.

Сетна победа, на кой ли му трябва,
ала дългът ни шептеше “Във бой!”
Лък или меч, всеки нещо да грабва
- който умре днес, ще стане герой!

И ние пишехме с кръв имената си,
вярвайки, че ще се помнят навеки.
Вярвайки във светостта на делата си,
вдигахме меч срещу всичко и всеки.

И пренебрегвайки принцип и вяра,
влизахме в битки за нови победи.
Забравили, че щом смъртта ни откара,
в земята с врага ще си бъдем съседи.

Дори не опитвай...

Не можеш да изгониш
гарваните от косите ми.
Не можеш да отрониш
парченце от мечтите ми.
Не можеш да си този,
в който ще се вслушам.
Не мога да съм роза
в душевната ти суша.
Не можеш да ме имаш
- не съм принадлежаща.
Не можеш да си зима
в ръката ми гореща.
Не можеш да си мярка
за моето мълчание.
Не мога да съм марка
на твоето държание.
Не можеш да смириш
духа ми – той е вятър.
Не можеш да смениш
мира ми с твоя театър.
Не можеш да си ваза
за цветните ми мисли.
Не мога да съм тази,
която си измисляш...